Но той дойде изневиделица, стоварвайки се върху крехките им рамене, смазвайки ги с непоносимата си тежест.

         Преслав замина да следва в друг град и изостави момичето, в което беше влюбен. Сърцето му се късаше, че я изоставя, но не посмя да й признае, че я обича. Не събра смелост да й открие своята любов и чувствата, изгарящи душата му.

         От своя страна, Кристина не знаеше защо нейният любим я бе изоставил. Нима не я обичаше вече?!

         Но тя грешеше дълбоко. Преслав я обожаваше, но бе човек, неспособен да изразява свободно мислите и чувствата си. За това бе виновно семейството му, което не му позволяваше да изрича на глас мнението си; те не бяха съгласни с любовта между Кристина и Преслав; за тях младото момиче бе жалко същество, недостойно за чувствата на техния син.

         Преслав бе длъжен да се ожени за жена от неговото обкръжение. Не ги интересуваше, че младият мъж в него обича единствено своята любима – Кристина.

         Преслав и Кристина дълго време бяха сочени за пример сред другите любовни двойки – истински обичащи се, безумно влюбени един в друг. В тяхната безоблачна връзка липсваше ревността.

         Един ден тя се появи неканена, нежелана, отрови дните им  и превърна нощите им в ад.

         Много мъка и тъга преодоляха младите влюбени, но не успяха да се справят с ревността. Може би бяха твърде млади...

         Беше наближило времето, когато гимназистите кандидатстват във ВУЗ. Така стана и при Кристина и Преслав.

         Младият мъж кандидатства в няколко ВУЗ-а и скоро бе приет в УАСГ, специалност “Геодезия”. Надяваше се да забрави любимата су Кристина, но не се получаваше. Нейното лице постоянно заставаше пред очите му и го измъчваше, тъй като Преслав знаеше, че това е мираж, че Кристина никога повече няма да бъде до него. В такива моменти плачеше от мъка, страдаше от липсата на любимата жена до себе си. Мъжът мислеше, че завинаги е загубил любовта щ, но дали наистина беше така?!

         При Кристина обаче нещата стояха различно. Нейните родители одобряваха напълно връзката на дъщеря си с Преслав. Те искаха Кристина да бъде щастлива и разбираха, че тя може да намери и да съхрани щастието и любовта единствено с Преслав.

         Когато видяха, че дъщеря им страда от раздялата си с Преслав, Моника и Владислав – родителите на Кристина – решиха да се намесят. Но, напразно! Калина и Милослав – родителите на Преслав – не пожелаха дори да ги изслушат. За тях Кристина и семейството щ бяха недостойни дори да разговарят с тях, камо ли пък да приемат Кристина за снаха.

         Бе дошъл краят на първия семестър и Преслав се завърна у дома си през ваканцията. По-големият му брат Димитър, който единствен не бе съгласен с диктатурата на родителите им, го посъветва:

         - Братко, виждам, че все още обичаш това момиче. Прав съм, нали?

         - Да. Прав си, разбира се, все още съм луд по нея, но...

         - Никакво “но”! Щом си толкова луд по нея, направи нещо по въпроса, за да си я върнеш обратно!

         - А родителите ни?!

         - Какво родителите ни? Нима те ще живеят с нея, а не ти, така ли? Съвземи се, братко, и действай! Ти си възрастен човек, вземащ сам решенията си. Кажи ми, обичаш ли я?

         - Да! – Извика извън себе си Преслав. – Да, обичам я! Обичам я с цялото си сърце и душа!

         - Ами тогава иди и щ го кажи! – посъветва брат си Димитър.

         - Не мога! – проплака Преслав.

         - Ти си един страхливец. Срамувам се, че съм ти брат! – предизвика го Димитър.

         Предизвикателството постигна целта си. Преслав скочи побеснял и извика:

         - По дяволите! Тя е моя! Отивам да я открия и да щ призная, че я обичам, да щ поискам прошка.

         - Върви, братко, докато не е станало прекалено късно и не е срещнала нова любов.

         След по-малко от час Преслав бе открил Кристина, която беше отишла на любимото си място – там, където двамата се срещнаха за първи път и където споделиха своята първа целувка.

         Младият мъж не искаше да нарушава усамотението щ, но трябваше да говори с нея. Затова излезе от сянката на дървото, в която беше застанал, и заговори, сякаш на самия себе си:

         - Ако можех да върна времето назад, не бих се поколебал дори за миг! Но миналото си е минало и аз не искам да се връщам назад в него. Съжалявам за толкова много неща и най-вече за едно – че се оставих несигурността ми да надделее и да те напусна, любима! Обичам те! И ако ми дадеш втори шанс, няма да съжаляваш никога. Обещавам ти!

         Кристина стоеше като вкаменена. Не очакваше появата му точно тук – на тяхното място. Какво ли искаше той от нея?  Нима не я изостави преди цяла вечност?

         - Кристина, обичам те! – мъжът беше отчаян, когато тя не му отговори. Но какво всъщност очакваше той, да го посрещне с отворени обятия, след като я беше изоставил?! – Кажи нещо, моля те, каквото и да е!

         - Защо ме напусна? Какво си намислил пак? Каква игра играеш? Какво целиш с всичко това?

         - Бях страхлив и се влияех от другите. Освен това бях неуверен до болка в себе си. – Преслав знаеше, че щ дължи обяснение и бе готов да щ го даде.

         - Но защо? Нима аз направих нещо не както трябва?

         - Не, любима, аз сгреших. Ти нямаш вина! Не съм намислил съм нищо, с което да те нараня, нито пък играя някаква нечестна игра с теб. Единствените ми цели са две: да ти обясня всичко така, както е било, и да те помоля да се върнеш при мен и при любовта ни.

         - А ще позволиш ли отново да се разделим?

         - Никога!

         - Добре тогава, съгласна съм да започнем отначало, но искам да ми обещаеш нещо!

         - Каквото и да е!

         - Целуни ме!

         - С удоволствие!

         И още там, на огряната от жаркото слънце полянка, Кристина  и Преслав сляха устни и тела, нетърпеливи да споделят силната си любов и жарката страст, които изгаряха телата им още от първия миг на тяхната съдбовна среща.

         Докато се разсъбличаха трескаво, като светкавица през главите им премина мисълта, че дори раздялата не може да угаси любовта и страстта, когато те са истински, неподправени и силни, че дори интригите, целящи раздяла, не успяват задълго.

         А най-важното, което разбраха, миг преди да забравят напълно света около себе си, бе, че любовта заслужава само най-доброто, а именно – любов...